неделя, 8 януари 2017 г.

"За Канибалите "

Католическият канибализъм е чисто символически и когато в своето есе (За Канибалите) Монтен, след забележка, че chacun appelle barbarie ce qui n'est pas de son usage[1] се застъпва за нещо като мултикултурализъм, може да се спори дали в подтекст не стои и този паралелизъм с нравите на 'диваците'. Дори да е един основоположниците на антропологията, за какъвто Леви-Строс го провъзгласява, трудно може да се оспoри, че симетрическата антропология, такава каквато я схващат Латур и други[2], е нещо появило се много по-късно. Но пък пишейки предговор на една книга от 30 те г., [3] The savage hits back, or the white man through native eyes, Малиновски отбелязва, «че канибализмът страхотно ни шокира; само че си спомням как говорих с един стар канибал, който бе чул от мисионери и админитратори новини за бушуващата в Европа война. Най-любопитно му беше да разбере, как ние европейците успяваме да ядем такива огромни количества човешка плът, каквито са жертвите на битките. Възмутено му казах, че европейците не ядат победените си врагове, а той ме погледна с истински ужас и попита, що за варвари сме, та безпредметно убиваме хора.»

Baudrillard J., Carnaval et cannibale, Paris: L'Herne 2008
Lévi-Strauss C., Nous sommes tous des cannibales, Paris: Seuil 2013
Viveiros de Castro E., Métaphysiques cannibales, Paris: PUF 2010

Темата за канибалите се връща в културното пространство с един анекдот, 'трагичен и бароков', за който Леви-Строс си спомня докато пише Тъжните Тропици, макар че първата му поява идва с по-ранната, и леко скандална, работа Раса и История [4]: докато испанските теолози дебатирали дали индианците имат душа, самите индианци провеждали експерименти, проверяващи дали останките на белите хора са тленни. Сръчно изграденият паралелизъмт винаги е ефектен и неслучайно реториката го числи към своя арсенал/репертоар.За просвещенческа и модернистка нагласа аргументът е прозрачен и той е бил повторен не веднъж (вж горе). Но освен че го повтаря, Латур в своето разширение на антропологията допуска още и че границата хора/ нехора никога не е била така отчетлива както общоприето се вярва[5]. Днес след 'онтологическия обрат' примерът на Леви-Строс се подсилва от едно разбиране, че индианците са анимисти: за тях предварително (онтологически или аксиоматично) е ясно, че всички живи същества имат душа - постулат / очевидност ,за който проверка съответно не е нужна. Натурализмът на Европейците обаче идва с един ограничен постулат за който има подозрения че следва да се ревизира: ясно е било, че те самите имат душа, черните - нямат, но как пък стоят нещата в Новия свят? След Филип Декола, Вивероc де Кастро развива възгледа, че не само алтернативите онтологии са еквивалентни, но и няма как едната да превежда адекватното другата без да я мимира. Неговата интриговаща студия Канибалски Метафизики излиза в оригинал наколко години преди Ние всички сме канибали - което е скандализиращото заглавие, избрано за посмъртно издаден сборник с популярни статии на Леви- Строс. Няма съмнение, че тогава темата някак е витаела и едно от последните неща, които Бодрияр пише е Карнавал и Канибал, също едноименно заглавие на посмъртно издадена книга. Неговият текст започва със случка от меса в Бразилия - след като видели церемонията на своите (католически) завоеватели, те на свой ред се заели да усвяват спасителите си, само че съвсем буквално, по канибалски.


Bодрияр елегантно доразвива едно от устойчивите си убеждения – Западът се саморазрушава: налагайки на света своите порядки, той реално успява да произведе единствено свои пародии; очевидната им нескопосаност обаче обратно подкопава оригиналната им валидност. В последна сметка виждането му сякаш не е далеч от схващането за миметически кризи, такова каквото е известно от ранните работи на Рене Жирар. Умножаването на имитациите е карнавалният екцес, само че за Бодрияр финалното и фатално обръщане не е произволно, а към началото. Интриговащо е, че той стига до тази схема трансформирайки марксовото изказване за историята, която се разигравала най-напред като драма и после като фарс. Дали Маркс е изпуснал третата фаза или пък постмодерността е обърнала всичко? Разликата е минимална: ако се счита че ‘трагедия’ и ‘фарс’ могат да са просто инверсни гледни точки към едно. Не по-зле от една реторика на жанровете, българският идиом 'играчка – плачка' аналогично би могъл да резюмира тезата. Но Бодрияр пише на френски: карнавал и канибал не само са морфологически близки, а и прозрачната етимолигия пре/ив/нася допълнително внушение. Помни се, че неговата кариера започва в германистиката и се вижда как завършва в Ницшеанството.

          * *
Провокативното заглавие на сборника е взето от едноименно есе и заедно с още едно (Урок по Мъдрост от лудите крави), двете изчерпват темата. Каскадата от дихотомии растения/животни, не-хора/хора, чужди/свои показва нагледно къде и как може се отграничва канибализма, а историята - от маймуните, които започват да готвят до разгадаването на прионите – задава контекста. Леви-Строс отбелязва, че именно съвременното разбиране за етиологията на луда крава или куру са потвърждение за реалността на явлението, - нещо, което от политически коректни позиции е било отричано (“в бляскава, но повърхностна книга, която имаше голям успех пред зле осведомената публика” [6]). Неговото мнение се резюмира в два три реда: “Всякаква плът, независимо от произхода й, е канибалска храна според будизма, който вярва в единството на живота. Сам по себе си канибализмът не е обективна реалност: той съществува единствено в очите на обществата, които го отхвърлят” (172). Макар очертанията на явлението да са спорни, биологията, икономиката и чувствата му позволяват да уточни своята позиция отбелязвайки, че “ние ...не можехме да минем пред витрината на каспаница без да се почустваме неприятно, виждайки я в перспективата от бъдещето – тъй като ще дойде време, когато идеята, че, за да се хранят, хората в миналото са отглеждали и колили живи същества, чиято плът доволно после излагали във витрини, сигурно ще предизвиква същото отвращение, както за пътешествениците от 16-17 вeк - канибалските гощавки на американските, океанските или африкански, диваци” (221) Извън славата на автора, интересът към тези текстове вероятно би идвал от екзотиката им, а те са били писани за широка публика и когато Леви-Строс вече е надхвърлил 80те. - в съпътсващото представяне на Histoire de Lynx той определено говори за ”последната ми книга”. Би могло, по-скоро като куриоз, да се отбележи, как краят на творческата му кариерата го връща към самото й началото: младият Леви-Строс, дипломиран в Сорбоната философ, отива като преподавател в Бразилия, където, известно е, на националния флаг стои девиз от Огюст Конт, а сред тези късни статии, предназначени за италиански издания, фигурира Огюст Конт и Италия [7]. Заедно с аналогичната колекция Другото лице на Луната, книгата се оправдава главно като спасяване от забрава на редица случайни публикации. Те са предшествани обаче от Дядо Коледа на Кладата, един образцов текст, писан и издаден още в 1951 г., анализиращ съотнасянето на институционалния символизъм и неговата другост.

Бележки
[1] Монтен M., Есета, София: НиИ, 1973; всеки нарича варварство онова, което не му е привично. По времето на Монтен ‘канибал’, деформация от кар(а)иб-ан, е практически синоним на ‘американец’. [2] Latour B., Le rappel de la modernite, 2003 (обяснение на симетрическата антропология пред семинара на Декола) fr In Ethnographiques.org n°6 Nov. 2004 ; en
[3] Malinowski B., Anthropology is the science of the sense of humour: An introduction to Julius Lips’ The savage hits back, or the white man through native eyes Hau journal, 5.3
[4] Levi-Strauss C., Race et Histoire (1952), Paris; (in Anthrop. Str.II., p.329); Tristes tropiques, Paris: Plon, 1955 (p.81). Рецензия на новата книга (бг)
[5] Latour B., Quel cosmos, quelles cosmopolitiques 2004 (Коментар към У. Бек с препратки към Тъжните тропици и Виверос де Кастро)
[6] Arens W. The Man-Eating Myth, Oxford University Press, 1979,
[7] По късно, при честването на 100г. на Леви-Строс, Декола споменава, че той токущо бил редактирал гл.8 от своята “Дива мисъл” - именно страниците, където се споменава Конт; La Lettre du Collège de France, Collège de France, Paris, déc. 2008, p. 38-40; Конт бива упоменат и покрай Мъдростта на лудите крави (фр. текст)
[8] Levi-Strauss C., L'autre face de la lune. Écrits sur le Japon, Paris : Seuil, 2011.

[+/-] Show Full Post...