събота, 9 януари 2016 г.

Футурология

Eдин образ: цивилизацията като велосипедист, който успява да пази равновесие, защото е увлечен от движението напред. Бъдеще без растеж - една идея, за която в днешните икономическите 'разбирания', популярни и академични, трудно се намира място: обсесия по бъдещето е другото име на политиката. No Future както лаконично са го формулирали punk-овете, без да са чели нито Айнщайн, нито несвоевремения Ницше, предугаждайки обаче постмодерното многословие по темата. Ретроградство, пасеизъм, носталгия, това е новият дневен ред - роман, биография, история три книги, случайно четени и запомнени.





Jonathan Lethem, Chronic City, Doubleday, 2009
Sylvie Simmons, I'm Your Man: The Life of Leonard Cohen, HarperCollins, 2012
McKenzie Wark, The Beach Beneath the Street: The Everyday Life and Glorious Times of the Situationist International, Verso, 2011

Днес текстовете се появяват на фон от абсурдни претенции на обезумяла алчност, маскираща се като авторство. Ситуационистите и гравитиращите naоколо винаги са се отнасяли презрително към сталинисткия материалиазъм на копирайта и властта/собствеността над идеите. Същото демонстрира и Летем в едно нашумяло есе, публикувано в 2007, преди да излезе чудесният му роман Chronic City - заглавие способно да привлече отдалеч вниманието. Летем се е родил късно, а Александър Троки, виден ситуационист, се е провалил рано -от него остава едва забележима следа, когато пробягва през страниците на I'm Your Man, преди да пропадне в небитието. За него и подобните е разбира се книгата на Wark, една фрагментарна история, (повече компилация от портрети и есета отколкото собствено история), която под тривиално- комерсиалното си заглавие все пак предлага и някои интересни детайли. Книгата за Коен е напълно стандартна биография, но и повод да се отчете, че първaта му стихосбирка е била публикувана в 1956 г., а чак десет години по-късно той става поетът-с-китара и след още четвърт век се появява The Future:
Give me back the Berlin Wall
Give me Stalin and Saint Paul
I've seen the future,
brother, it is murder.
Неуместна би била всякаква тревога за влияние в книгата на Летем - едва след финала се разпознава конструкцията а ла Филип К. Дик, докато в текстът битува една реалистично-носталгична картина от някакъв интелектуален нюйоркски свят, датиран видимо от края на '60те до към 90те. Правдоподобно ексцентричните герои все по-трудно удържат своето собствено ежедневие, застрашавано от неправдоподбна действителност. Всичко, разбира се, рухва но за съжаление това се случва с текста още в средата на книгата: тя отчетливо се разделя на две части - втората, далеч под очакванията породени от първата и затвърждаваща подозрението, че в Америка авторите се стараят до договарянето на аванс.

Коен отива в Ню Йорк да търси бийт пистелите, но закъснява; остава му да поживее в Челси Хотел и да сближи с компанията на Уорхол, странейки от всякакви хипита, после да медитира в зен отшелничество, макар реалният му гуру да е индийски. Междувременно се мяркат всички онези Сузани и Мариани, и пр. (без)личности, в т.ч. и една негова довереничка, преполагаемо и тя леко неуравновесена, която завлича трупаните покрай успешната кариера авоари: на седемдесетгодишния Коен му се налага да започне да се труди наново.
Пишещата под псевдоним Силви Симънс се удържа от отклонения извън чисто функционалната проза, макар след излизането на книгата да прави промоционално турне с музикални изпълнения. Самият Коен още в 1963 е написал автобиографичен роман, съвсем класически и читаем, за разлика от следващата му прозаична книга, която е опит за "трансгресивност" или нещо подобно и която всеки разумно би предпочел да не отваря. За албума му The Future критик от Ролинг Стоун пише: " The Future might as easily have been a book: A more troubling, more vexing image of human failure has not been written". Но в последна сметка и сега, след обстойната биография, едва ли става ясно доколко собствената му персона включва анахроничната фикция за 'поет'.


Eдин Хакерски Манифестпреди десетина години привлече внимание към името н МакКензи Уарк, като под текста се разчиташе един друг, добре познат, манифест а над него личеше отчетливосянката на Ги Дебор. Оползотворявайки ситуационисткото наследство Уарк успява да пише и по-натаък като фен, което в случая е минимум, очакван от едно ангажиране. Заинтересованите (франкофони най-вече) вероятно са запознати с "плажа под паветата", но на новодошлите винаги има какво да се предложи. Изчерпването на фактологията се оказва по-скоро повод за търсене на нови ракурси и врзъзки, нещо в което Уарк успява - както и е предписано в Манифеста. А книгата залага и на едно обосновано предложение - XXIв. да бъде изоставен; видимите перспективи са или реален край или още от все същото. Четенето за теориите и практиките на ситуационисти и подобни връща към едно минало, когато е имало бъдеще.

Бележки
[1]"No Future" - не им щем бъдещето бихме казали тук, осланяйки се на изразителния падеж; известно недоразумение има в разбиране, че Айнщайн бил доказал несъществуването на времевост, в т.ч. и на бъдеще като такова. Бодрияр е името, което не може да бъде пропускано.
[2]Lethem J., The Ecstasy of Influence (Harper's Magazine essay, February 2007)
[3] Троки А., Книгата на Каин, София: Парадокс, 1998
[4]Легендите за Челси Хотел са част от темата, a тук някакси изпaднаха
[5]Leonard Cohen, The Favourite Game, Secker and Warburg, fall of 1963.Коен Л., Красиви неудачници, София: Парадокс, 2005.
[6] Christopher Wright, The Future - album review
[7]Wark McK. A Hacker Manifesto (Harvard University Press, 2004;в интервю при десетгодишнината той казва: ...I argued in A Hacker Manifesto ten years ago. The situation has changed over that period. Then we could be datapunks; now, we have to be metapunks.
[8]Wark McK., 50 Years of Recuperation of the Situationist International, Princeton Architectural Press, 2008
Wark McK., The Spectacle of Disintegration, Verso, 2013

[+/-] Show Full Post...