Passanante G.,The Lucretian Renaissance: Philology and the Afterlife of Tradition, Chicago:University of Chicago Press, 2011.
There are moments, rare and powerful, in which a writer, long vanished, seems to stand in your presence and speak to you directly, as if he bore a message meant for you above all others. Стивън Грийнблат неотдавна публикува популярна книжка, в която находката на Поджо Брачолини от 1417 - първия ръкопис на De Rerum Natura - се представя като особено знаичм момент от това, което днес се нарича Ренесанс. В предговора той се застрахова от предсказуеми критики, обяснявайки колко лично (благодарение на невротична майка) е неговото отношение към античния текст: вероятно е бил наясно, че в днешна в Америка самото упоменаване на идеите излагани от Лукреций пак е способно да предизвика истерични реакции (също както и тези, които са присъдили Пулицер на книжката). Праведниците, с избиваща по устите им пяна се гневят, - научно - най-много за това, че средновековието било окарикатурено, макар да е видно, че тяхната реална грижа е християнската догматика. Грийнблат като специалист се интересува от ренесанса, недокрай отчетлив исторически период, и му е необходим кoнтраст. Наблюдението (му), че именно ревностните християни са опазили ненавистния им Лукреций, е донякъде иронично, а от това апологетите, обратно, се опитват да правят капитал, макар по-основателно е да се подозира, че Лукреций е бил преписван единствено заради формата - език, древност- и без никакво разбиране. Видимо това продължава и през ренесанса, чак до началото на т.н. научна революция: едно педантично претърсване на оцелелите от 15в. копия, близо 50, показва, че бележките на ранните читатели са главно филологически и съвсем не спекулативни[1]. При това, доста изненадващо, освен Макиавели, липсват следи издаващи, че други читатели са се вълнували от атомите или атеизма - нещата, които днес изглеждат така очевидно важни в този текст. А това трае и до времето на Монтен, който е друго по късно изключение. Несъмнено, физиката на "нещата" е неубедителна и няма как от нея да се преминава обратно към метафизиката.[2] Но, възторгнати от латинския, ренесансовите хуманисти дори ползвали, макар за кратко, Лукреций като учебно помагало; през 19в. това се случва отново във франция и тогава един млад преподавател подготвя за часовете по реторика анотирано издание - това е е част от предистрията как Бергсон е получил нобеловата награда за литерaтура[3]. През 19в в разглеждането на атомизма / епикурейство паралелизмите изглежда са методологическа натрапчивост: Хегел прави паралел със стоицизма, Маркс пише за сравнението на Левкип и Демокрит[4], Бергсон - за различията между Лукреций и Епикур.Ce qui frappe le plus dans l'oeuvre de c'est une melancolie profonde.
Скоро след Грийнблат излезе по занимателната - и "постмодерна" - книга на Пасананте. Филологията, ако е сериозна дисциплина, се нуждае от 'следата', която няма как да не e материалистка, какъвто е и Лукреций. Интриговащата идея, че атомите са като буквите, Псананте споменава неколкократно, а тя се коментира още и от Бергсон. Доколкото Лукреции не използва чуждицата 'атом', а говори само за елементи (eLeMeNts) връзката не е прекалено оригинална, но пък в по късните времена, когато 'книга на природата' е клише, писане и автор изглеждат неизбежно свързани. За постмодернизма обаче е ясно, че текстът е реч, а не език - Лукреций би говорил за езика и неговия естествен произход. А за онова, което се е получило, може несъмнено да се приеме двусмисленото заключние на Бергсон: Le poeme de la nature est triste et decourageant.
Блележки
(отзиви, привличащи вниманието към книгата на Грийнблатт, са намираеми, примерно, в статията от wikpedia; в същия дух може да се препрочетн и Хегел, коментиран по-долу)
[1]Palmer A, Reading Lucretius in the Renaissance, J. of the History of Ideas, Vol. 73, 3 (July 2012) p.395, [Jstor]
[2]Johnson M., Wilson C., Lucretius and the History of Science in The Cambridge Companion to Lucretius, ed. P. Hardie and S. Gillispie, Cambridge UP, 2005 [PDF]
[3]Bergson H., Extraits de Lucrece, avec une introduction et commentaires, Paris: Delagrave, 1884 [pdf]
[4] Хегел Г., История на Философията,, т. 2, София:наука и изкуство, 1982, с 432-65; Marx K.Differenz der demokritischen und epikureischen Naturphilosophie, Thesis, 1841, (en)
