В края на годината се явяват едни ‘излишни дни’ – още древноегипетската администрация ги е нарочила: те идват след като свършат 12те месеца по 30 дни, също
както тринадесетият елемент идва след дузината. И след множеството реформи, или
въпреки тях, в края/началото на годината доста хора успяват да се сдобият с допълнително ‘свободно’ време, което да запълват, примерно в дочитане или четене на случайни книги...
Rachel Kushner, (2013) The Flamethrowers, Scribner
Hunter S. Thompson, (1998) The Rum diary, Simon & Schuster
John Banvillle, (1973) Birchwood, Vintage books
Lee Smolin, (2013)
Time Reborn, Allen Lane
Lawrence M. Krauss, (2012)
A Universe out of Nothing Free Press
Jim Baggott (2013)
Farewell to Reality: How Fairytale Physics Betrays the Search for Scientific Truth, Constable
----------Hа кратко--------
Rachel Kushner - радикал чик; Hunter Thompson - пропиляното бъдеще, някъде между Греъм
Грийн и Норман Мейлър; John Banvillle - първата Къща;
Lee Smolin - един лайбницианец срещу Айнщайн; Jim Baggott - The Grand Delusion (unveiled)Lawrence Krauss - Sire, je n’ai pas eu besoin de cette hypothese la;
[1]Огнехвъргачките е съвсем не лоша книга и не съвсем изработена: радикализъм, мотоциклети, ревност и нюйорската арт среда са в съдържатието й, предполгаемо ‘грабващи читателя’ - който може да игнорира формата; симпатия към начинанието би помогнала да се простят слабостите му, но без нея оценката би била по-скоро непредсказуема. Книгата се чете сравнително гладко до към последната третина, където грапавостите вече започват да се усещат дразнещо: проблематиката, заплетена в първите очаква финал, но решението не изглежда убедително: разпадайки се на серия епизоди, които зазвучават като пълнеж, съвсем по американски всички се оказват именно там, където им е било мястото. Книжното битие на повествователката, което сякаш поначало е отслабено, започва да изглежда като чист артефакт – гледна точка и елемент от банална интрига, нужни за да бъде разказвана цялата история. Като е ясно, че авантгардното изкуство е преди всичко реторика, е ясно и че съответните му персонажи, реални или текстуални, с лекота стават интересни.
Повествователката обаче е провинциалистка, която говори малко, и често признава, че не
разбира – претекст за наивно дистанцирания авторов поглед към случващото се. Но
именно една ‘История’ е централното в книгата: от италианския футуризъм, страстта
към скоростта и машините през индустриалния капитал до седемдесетарската радикализация
на политиката - в контраст с измисления свят на нюйоркския артавантгард. Без стил
(че и по-лошо) Рейчъл Къшнър разказва историйки, от които се плете по мащабната
картина, а самите те успяват да са занимателни с неяснотата между фикция и факт в
тях.
[2]Книгата на Къшнър много силно прилича на онези неща, недоработени и недописани,
които биват издаван с етикета “литературно наследство”. Обратно The Rum Diary – неиздаден 'младежки' роман, който знаменитият автор се съгласява да предостави на феновете - реално можеше да попада в тази категория, но се оказва, че това съвсем не е така – което е и оздачаващо. Книгата е завършена, полирана и стандартна, точно както се
очаква за времето й (1961); нещо средно между Греъм Грийн и Норман Мейлър, американски
екзистенциализъм в караибите, и без разумно обяснение, защо 6 или 7 издателства тогава
са я отхвърлили. Може би изчистената стилистика а ла черен роман и осезаемата
свирепост на Хънтър Томпсън да се били стряскащи – тогава; от днешна перспектива се
забелязва единствено лекотата, с която считаните за атракция елементи (мацката, парите,
професията, бъдещето) са вградени в повествованието: няма място за съмнение, че вместо
гонзо журналист Хънтър Томсън е могъл да стане просто велик американски писател...
[3]Дали четейки в 1973 г някой е могъл да предположи виртуозния литератор, който ще смае света (или поне част от него)? Още повече, след Birchwood Банвил се отплесва, неясно защо, в писането на някаква трилогия съчинения за Коперник, Кеплер и Нютон. След това обаче се появява доказателството - цяла книга, The Book of Evidence,(1989). Като начало той разказва някаква не особено правдоподобна история, в която няма как да остане незабелязана цялата интертекстуална игра: тя започва с обръщането на картезианския дитум и завършва с цитат от Bитгенщайн, Просперо
така и не появява а, героят Габриел който има брат-близнак Михаил,и се представя като Йохан Ливелаб. И ако новите книги на Банвил преповтарят вече казаното, текстът ще въздейства и ретроактивно, нали?
Бележки
[1]Цитатът, който е на път да стане емблематичен: What occurred did so because I was open to it, and not because fate and I met at a certain angle; за един по-позитивен отзив James Wood, Youth in Revolt, New Yorker,April 8, 2013; а същевременно излезе и Рейчъл Къшнър, Tелекс от Куба, София: Жанет 45, 2013; портерт и още
[2] Гонзо/Gonzo?;впрочем някаква калифорнийска група (indie noise rock) се е кръстила на романа
[3]Джон Банвил,Думата на обвиняемия, София: Алтера. 2013
Murphy N., From Long Lankin to Birchwood: the Genesis of John Banville's architectural space, Irish University Review: a journal of Irish Studies, Mar. 22, 2006; на същия линк още неща, вкл. един разказ от Банвил
[4] Лий Смолин има похвалния маниер да качва своите работи в Arxiv.org и там могат да бъдат (пре)открити други негови идеи, по-стари и по-нови
[5]Лоурънс Краус, Вселена от нищо, София: Изток-запад, 2013
[+/-] Show Full Post...
[+/-]Hide Full Post...
