сряда, 18 юни 2008 г.

Игълтън за Културата


“Литературното образование има много добродетели, но систематичното мислене не е между тях” (57). Това признание може би обяснява трудността да се представи задоволително “Идеята за Културата” на Тери Игълтън. Професор по литература в Оксфорд, марксист и ирландец, той е автор на множество текстове, в които често се смесват тези негови ипостаси. Писаното от него е почти винаги полемично, а така и контекстуално обвързано, което усложнява рецепцията му след време и в превод. Заемайки се с идеята за култура, той пише в академична среда, където cultural studies са просперираща дисциплина, а чуждоземните студенти често изтъкват своята cultural identity. Отнапред е ясно, че анализът на основния термин “култура” в своите детайли и разклонения ще съдържа елементи, чиято валидност или понятност ще бъде съмнителна. Там където очакваме да срещнем примерно имената на Адорно, Фуко или Бурдийо, намираме М. Арнолд, Т. С. Елиът, Р. Уилямс и ето, че “естествено” вписваме инициал пред “чуждите” имена. А утвърждението, че “най-ясният трактат за взаимодействието между природа и култура е “Крал Лир”, (133) със своя неоспорим ефект буди и някакъв скептицизъм.

“Въпреки че думата ‘култура’ е популярна в постмодернизма, нейните най-важни източници остават домодерни” казва Игълтън и скицира една реконструкция, според която понятието се оказва “родено в сърцевината на Просвещението”, именно когато започват да се осъзнават импликациите от сблъсъка с Другия. По-късно колониализмът прагматичто разсича възела на тази проблематика, обаче днес той отново се е затегнал с озадачаваща здравина. Или както Игълтън елегантно резюмира историята: “фактически може да се твърди, че култура е по-скоро предмодерна и постмодерна, отколкото модерна идея”(45). Кръгът на стандартните опозици природа/култура, култура/ цивилизация, фактическо/ ценностно е допълнен с политика/култура, тема, която трайно занимава автора и на която в последна смека е подчинено останалото. Културалистката теза – разбирането, че всичко, в това число и природата, е културен конструкт – за Игълтън е неприемлива и той я оборва с едни прост логически довод: ако всичко е съотнесено с някаква култура, то това важи и за самата теза, която тогава има твърде ограничена сила; ако тя е универсално валидна, то тя е самопротиворечива. Използването на този аргумент неминуемо поражда недоумение, след като практически цялата негова книга е изградена именно върху противоречивостта -домодерна и хегелианска- на Културата и културите. От самото начало е заявено, че “всички култури сами по себе си са противоречиви (38)”, а както се изяснява те “работят именно защото са пропускливи, размити, неопределени, вътрешно непоследователни и никога съвсем идентични със самите себе си” (127). И очевидно цялата тази противоречивост не е недъг на мисленето, респективно на понятието или идеята, а е конститутивна за самия обект “култура”. Разбираемо е, че книгата не развива последователно някакви тези, а по-скоро се върти в кръг, връщайки се към положения и проблеми, които отново и отново преформулира. Хапливият стил на Игълтън му позволява достатъчно често да предложи някоя запомняща се фраза или реторична конструкция.
Въпреки отчетливото впечатление за несистематичност и разхвърляност, Игълтън има свои устойчиви убеждения и те видимо почиват на старомодното понятие за същност. Така разликата между Култура и култури – както той сам представя този проблем – се оказва “средновековното разграничение между същност и акциденции 78” и това откровение идва след поучителното разяснение, че “да се разкрие същността на нещото, означава да бъдат махнати неговите случайни съставки”. Подразбира се, че “неслучайното” в културите се открива благодарение на някакъв непредубеден материалистически подход.. Въпросът за културната самоидентичност така също може да получи лесен отговор: “Това, което ме прави такъв, какъвто съм, е моята същност”. Въобще човешката специфика е подробно разгледана в главата Природа и култура, ала онова, което може да се открие там не е особено съдържателно: нашата “способност за култура и история не е просто добавка към природата ни, а лежи в основата й”, а “фактът, че сме на ръба между природата и културата е.. проблемът”. За разлика от тези общи фрази формулировката “човешката натура е натурално ненатурална” поне има шанс да бъде запомнена.
С приключването на прочита се разсейва и илюзията, че “Идеята за Културата” може да бъде приемана по твърде много начини. Ако в първите страници се създава някаква нагласа и очакване от постановката, че “въпросът не е в това да се деконструира противопоставянето между природа и култура, а да се осъзнае, че терминът култура е вече такава деконструкция”, то на финала впечатлението е доста по-различно. Един ретуширан марксизъм ни е уведомил, че културата се е превърнала в “обществена доминанта, по своему толкова крепка и всепроникваща, както религията в средновековието”. А нейната динамика е изяснена в направена сякаш мимоходом забележка: “културата като духовност се разгражда от културата като стока, за да се породи култура като идентичност”. Извън удоволствието от текста, тези две фрази като че ли реално изчерпват проекта на книгата.

Тери Игълтън, Идеята за Културата, София 2003, ИК “Критика и Хуманизъм “

[+/-] Show Full Post...

събота, 7 юни 2008 г.

Kak мислят институциите


Голямата пазарна илюзия или Вие, как мислите?
“Kak мислят институциите” е провокативно заглавие, което безпроблемно би могло да стои наред с неща като “Философия на мениджмънта”, “Фирмена етика” или “Корпоративно мислене”, при положение, разбира се, че името на автора - Мери Дъглас - не го издава моментално. Това е може би добър шанс за едно критично и дори “подривно” четиво: да попадне сред този вид книжнина, субпродукт на идеологията, която властва на пазара.
“Тъй като всички социални отношения могат да се анализират като транзакции, въздесъщността на пазара поддържа убеждението ни, че сме избягали от старите непазарни институционални контроли в опасна нова свобода. Когато вярваме, че сме първото поколение, неконтролирано от идеята зя свещеното и първото изправило се лице в лице един с друг като истински индивиди и че следователно сме първите постигнали истинско самосъзнание, това безспорно е колективна представа. Признавайки това, Дюркем ще трябва да отстъпи, че примитивната солидарност, основана на общото класифициране, не е напълно загубена”. Този твърде дълъг цитат има достойнството, че обхваща практически всички важни моменти от книгата на Мери Дъглас:
препратка към Дюркем и към “колективните представи”, класифицирането, видовете институции, свободата на индивида, солидарността. Ако те можеха да бъдат изброени логически последователно, то това би била една стройна реконструкция на нейната теза. В цитата те идват водени от дискурса, докато в книгата техните появи следват хода на едно изложение, което протича доста свободно през паратаксиса на отделните глави. Още в предговора (полу-сериозно) е обяснено, че настоящата книга (1986) е “ post hoc въведение” към предишна работа, която аналогично закъсняла и т.н., чак до първата й монография “Племето Леле от Касай” (1963). Но с тези свои трудове Мери Дъглас безспорно е успяла да наложи името си като авторитет в съвременната антропология. Родена 1921г., тя е от последното поколение изследователи, които са преживели теренните проучвания като авантюра и, според Гийрц, като инициация. С хода на времето и “напредъка на цивилизацията” обаче първоначалният предмет на антропологията чезне и дисциплината става все по ерудитска, рефлексивна и спекулативна, а с изчерпването на модерността опозицията цивилизация/примитивност, която отделя социология от антропология, губи своята яснота. Така и книгата на Дъглас може да бъде видяна като едно транспониране на “Елементарните форми на религиозния живот” към съвременните общества. Жестът е типично деконструкционистки – схващането на Дюркем да се приложи към самия него. Макар да е признавал, че “що се отнася до социалните факти, ние всички сме примитивни хора”, той съвсем не е бил склонен да пренася към своите съвременници казаното за примитивните и неговият анализ отделя два контрастиращо различни типа социална организация. Той счита, че западните общества са преодоляли сплотенността, която се основава на колективните представи и класификациите и са преминали на по-висш етап, на който господства “органична солидарност”, основана на чисто икономически отношения. Но ако колективните представи все още се намират в нашите общества, съответните анализи на Дюркем ще остават напълно релевантни и днес. Тогава нашето самочувствие на независими субекти е просто илюзията подържана от съвременните институции и както Дъглас отбелязва “големият успех на институционалното мислене, е превръщането на институциите в напълно невидими.” Както не виждаме границите на зрителното си поле, така и не забелязваме, че институциите всячески ни ограничават. Амбицията на книгата е да покаже именно как става това и да очертае произтичащите последствия, да ни убеди че “институциите систематично направляват индивидуалната памет, канализират възприятията ни във форми съвместими с одобрените от тях отношения… крият влиянието си и възбуждат нашите емоции до стандартизирано ниво по стандартни въпроси.. надаряват се сами с правота и заливат всичките нива на информационната ни система с взаимното си потвърждение”.
Необходима предварителна методологическа стъпка е реабилитирането на концепцията на Дюркем с оглед на по късните схващания от рода на методологическия индивидуализъм и по-специално теориите за рационалния деятел, а мимоходом и пред популярните Веберови схващания. За нуждите неговите основните положения са допълнени с позовавания на още двама автори: слабо известия Лудвиг Флек, който развил сходна теория в познавателната област и Джон Елстър, който е разработил схемата за един състоятелен функционализъм. Впечатляващи са аргументите и ерудицията вложени в цялата тази дикусия. Неин лайтмотив е игнорирането на малките общности, така познати на антрополога, и които мащабните социологически трактовки пренебрегват, онези случаи, в които “калкулиращата рационалност” не намира място. Този пропуск изглежда е ключов и симптоматичен: без него множеството теоретични построения не биха просъществували, а същевременно чрез него се скрива и неприемливата примитивност.
По-нататък Мери Дъглас излага механизма, чрез който институциите възникват и стават “невидими”. Приблизителната схема е, че първоначални неустойчиви групирания се стабилизират като намират своя структурен аналог в природата и по нататък, укрепени чрез тази “натурализация”, сами стават основа за по следващото класифициране, което така е и самопотвърждаващо се. Процесът е измамливо кръгов: институциите се проецират в природата и същевременно се легитимират чрез аналогия, която реално те създават. От Дюркем до Нийдъм, въпросът за класификациите и техните функции - логически, аксиологически, информационни и пр., се обсъжда без видимо да се изчерпва. Дъглас е направила радикалното обобщение, че те фундират възприятието, познанието и самото мислене. “Отделните хора обаче не контролират класифицирането. Това е когнитивен процес, който ги въвлича по същия начин по който са включени в стратегиите и печалбите на икономическата сцена или в изграждането на езика”. Просвещенческият мит за самостоятелния индивид, мислещ и постъпващ непредубедено.и обективно, от края на XIX в. (Маркс, Ницше, Фройд) губи правдоподобност; в ХХ в. Халбвакс обосновава идеята, че реално помни общността, а не отделният човек и неотдавна Фуко убедително показа, как институционалните уредби дирижират поведенията. Общата теза – че съзнанието е социален феномен и то се определя от социалното битие – намира в книгата на Мери Дъглас едно поредно потвърждение: колективните представи може да се променят, но от тях не може да се избяга. Антропологическата рефлексия, която съумява да види своето като чуждо и обратно, сега остава със скромния извод, че “тъй като съзнанието е вече колонизирано, трябва поне да се опитаме да изследваме процеса на тази колонизация”.
Провокацията в заглавието “Как мислят институциите” идва сякаш от имплицитното приемане за даденост, че институциите мислят; книгата ще обясни “как”. По-адекватен на съдържанието изглежда словоредът “Как институциите мислят” – заглавие, в което всеки с лекота възстановява изпуснатите кавички около “мислят”.

Мери Дъглас, Kak мислят институциите, София, “41Т” ЕООД, 2004


[+/-] Show Full Post...

четвъртък, 5 юни 2008 г.

"Пазете Чистота!"

“Пазете Чистота!”
Ако пуристите се грижат, примерно, за чистота на езика, то чистачките просто чистят. Едно женско име, думата “чистота” и снимка от все още мокрото дъно на някаква вана или мивка: корицата на Чистота и Опасност сигурно ще породи асоциации и представи свързани с почистване, а не с пуританството. Последната дума от протяжното

подзаглавие “анализ на понятията за омърсяване и табу” единствено би могла да смути прибързаната интерпретация, но тя сякаш идва, когато вече е късно. Шаблонната мъдрост гласи, че “не може да се съди за книга по корицата й” – вероятно породена от нуждата да се поправя разминаването на издателски намерения и читателски реакции, което се случва именно там. В илюстрацията на корицата по-късно би могло да бъде разчетено посланието, че има една осезаема и буквална чистота, която се постига с вода и сапун, а всяка друга е метафорична. Отсъствието в езика ни на синонимичен субстантив с чужд произход премахва раздвояването от езика на оригинала, където коренно се различават чистото сърце от чистите ръце. Този детайл като че ли подмолно влияе върху рецепцията на книгата и затруднява опита да се говори за нея. Но говоренето е може би излишно, доколкото става дума за една от най-известните книги на модерната антропология, излязла преди близо четиридесет години и донесла на своята авторка, Мери Дъглас, световно призание.


Чистото и неговият антоним мръсното спадат към културните универсалии, така че те изглеждат обективни: част от нашата култура е да вярваме, че днес знаем, кое наистина е чисто или мръсно. Че мръсотията е вредна и съответно – опасна, звучи като труизъм и неговото оспорване изглежда нелепо, доколкото то практически тръгва срещу словоупотребата. Както доброто и злото, но по-осезаеми и/или метафорични, тяхното припознаване никога не е (било) дескриптивно, а оценъчно. Разбира се, винаги може да се попита и “що е мръсотия?”. Чут есенциалистки, въпросът буди размисъл дали има някаква идеална, платонова мръсотията, или поне идея за нея. Без да залага на съмнителните същности и противно на естествената нагласа, по-скромният отговор на М Дъглас е, че “където има мръсотия, има система”, т.е. в природата мръсотия няма, а само в културата. В хода на аргументирането на тази “контраинтуитивна” теза се засягат базисни предпоставки, далеч от конкретния въпрос, така че и предложеното решение е само пример от една по-мащабна визия. Изследването процедира чрез серия от опозиции - вярване/поведение, религия/магия, психическо/социално, ние/те, които не се резорбират в някаква (еволюционна) диалектика, а сe деконструират при систематичното им разглеждане.
Непрестанното движение от емпирична антропология през абстракна социология до спекулативна метафизика и обратно прави книгата наистина забележителна. Въпрос на избор е, коя нейна проекция ще бъде предпочетена - съдържателното богатство или абстрактните схеми: Мери Дъглас е имала богат опит с различни култури заедно със силен афинитет към дюркемианските постановки. В нейната работа, ставайки рефлексивна, антропологията демонстрира, че виждането на екзотичната другост дължи много на слепотата към собствената ни идентичност; тя се оказава един практически деконструкционизъм, който умело оспорва дистинкцията между буквално и преносно значение; там където ни се привиждат разлики по същество, тя изнамира хибридни случаи и установява само разлика по степен. Ако вярваме, че омърсяването бива или реално или метафорично, какво точно стои зад употребата на думата “мръсник”? Вредното, опасното и мръсното повсеместно са били и остават обвързани в полето на социалното. Неясното отграничаване на “гадно” от “мръсно” (респективно: “гад”) напомня, че разграничаването субект/обект е културно изобретение, което съвсем не е универсално предначертано. Семантичното поле на чуждата дума “табу” обхваща освен екзотичните забрани също и тези тривиални квалификации. Престъпването на границите му у нас води до социално неодобрение, медицинско освидетелстване или съдебно осъждане, но дюркемианската теория счита, че само диференцирането на институциите е основание за различаванията, на които почива илюзорна умствена изтънченост.
По своята специфика проблематиката за омърсяването неминуемо се свързва с телесността. В обществото участва въплътеният аз, а не негова абстракция и Мери Дъглас отбелязва, че “както е вярно, че всичко символизира тялото, така също (и още повече) е вярно, че тялото символизира всичко”. При това преплитане на соматическо, психическо и социално се окзава уместна една интерпретация, вдъхновявана от фройдовия анализ на хумора. В последна сметка всеки страх е страх от смъртта и сега е лесен преходът мръсно – вредно – смъртоносно. Мръсотията като онова, което престъпва границите и нормите без да се съобразява със системата, е проблем за самата мисъл. Парадигма за (картезиански) немислимото е именно смъртта, така че стремежът към чистота би съответствувал на опита тя да бъде елиминирана с всякакви средства. Тази личностна перспектива обаче е субординирана на груповия интерес, който при опазването на табуто елиминира нарушителят, бил той обект или субект. Дали законите се схващат като природно-безлични или самата природа носи морална отговорност, няма особено значение: общността не е заинтересована от индивидуалния живот, а от неговото нормално протичане
---
Мери Дъглас, Чистота и Опасност (анализ на понятията за омърсяване и табу), София, изд. ЛИК, 2005

[+/-] Show Full Post...